Зеленикавият шал на Дъжда

август 23, 2006 at 9:20 pm (Приказки от забодената игла)

Той седеше на стола до прозореца. Гледаше навън, докато дъжда прегръщаше града в зеленикавия си шал. И се чудеше защо. Как се стигна до тук? Мислеше за нея. Само за нея. Спомни си как се бяха запознали. Беше летен ден и те се бяха разминали насред центъра. На вечерта тя се оказа в компанията. Тогава я намери за очарователна. Тогава те разговаряха за общи неща, скрепяващи едно приятелство.

И оттогава започнаха да се виждат по-често. Радваха се да се видят. Поне той беше сигурен, че се радва. Започна да следи устните й, докато тя приказваше. Харесваха му извивките на лицето й. Очите… може би бяха пленяващи.

Но когато се разделяха…Това беше болезнено за него. Прибирайки се към вкъщи, той си мислеше за нея. Тя беше добра приятелка.

Но това ли искаше той? Може би не.

С времето срещите зачестиха. И с тях се закрепи и приятелството между тях. Той продължаваше да следи устните й. Гледаше очите й. Усещаше дори, че я зяпа от време на време. Ставаше му приятно, дори само да я гледа.

Тогава усети, че нещата се бяха променили. Бяха минали нататък.

Но беше ли това удачно? Не можеше сам да си обясни. Не можеше сам да разбере дали нещата трябваше да стигат до тук.

Но му харесваше. Когато се видеха, той се радваше още повече.

И един ден, той прекара цялото време с нея. Бяха на събиране у един общ познат. Пак следеше устните й. Слушаше внимателно всяка нейна дума. Гласът й му харесваше.

Мислейки си, да признае истинските си чувства, той коеше планове как да й го каже. Денят беше подходящ. Всички се веселяха, а това би допринесло за успеха.

Но в този момент, той загуби самообладание. Не можеше да продължи напред. Искаше. Но не можеше. Притесни се и седна в ъгъла. Пусна една песен и хвана тетрадка и молив. Рисува очи. РИсуваше ги и ги гледаше.

И тогава някой спря песента. Налагало се, че да слушат някой друг.

Сякаш стъкло се счупи.

Той загуби надежда. И така за него деня свърши.

Прибирайки се късно вечер у дома, той мислеше. Застана до прозореца и в ума му прозвуча онази тайнствена и спокойна песен, което беше чул преди известно време. Не занеше дали го успокоява или го натъжава още повече. Но тя звучеше в съзнанието му отново и отново. Не се опита да я спре.

Застана до прозореца и загледа в дъжа, прегръщащ града в зеленикавия си шал…