Vincent – от Тим Бъртън –
Vincent Malloy is seven years old
He’s polite and always does as he’s told
For a boy his age, he’s considerate and nice
But he wants to be just like Vincent Price
He doesn’t mind living with his sister, dog, and cats
Though he’d rather share a home with spiders and bats
There he could reflect on the horrors he has invented and wander dark hallways alone and tormented
Vincent is nice when his aunt comes to see him
But imagines dipping her in wax for his wax museum
He likes to experiment on his dog Abocrombie
In the hopes of creating a horrible zombie
So that he and his horrible zombie dog
could go searching for victims in the London fog
His thoughts aren’t only of ghoulish crime
He likes to paint and read to pass some of the time
While other kids read books like „Go Jane Go“
Vincent’s favorite author is Edgar Allen Poe.
One night while reading a gruesome tale
he read a passage that made him turn pale
Such horrible news he could not survive
For his beautiful wife had been buried alive
He dug out her grave to make sure she was dead
Unaware that her grave was his mother’s flower bed
His mother sent Vincent off to his room
He knew he’d been banished to the tower of doom
where he was sentenced to spend the rest of his life
alone with the portrait of his beautiful wife.
While alone and insane incased in his doom
Vincent’s mother burst suddenly into the room
She said, „If you want, you can go out and play
It’s sunny outside and a beautiful day.“
Vincent tried to talk but he just couldn’t speak
the years of isolation had made him quite weak
So he took out some paper and scrawled with a pen:
„I’m possessed by this house and can never leave it again.“
His mother said, „You are NOT possessed and you are NOT almost dead
These games you play are all in your head
You are NOT Vincent Price, you’re Vincent Malloy
You’re not tormented or insane, you’re just a young boy
You’re seven years old, and you are my son
I want you to get outside and have some real fun.“
Her anger now spent, she walked out through the hall
While Vincent backed slowly against the wall
The room started to sway, to shiver and creak
His horrored insanity had reached its peak
He saw Abocrombie, his zombie slave
and heard his wife call from beyond the grave
She spoke through her coffin and made ghoulish demands
While through cracking walls reached skeleton hands
Every horror in his life that had crept through his dreams
swept his mad laughter to terrified screams
To escape the badness, he reached for the door
but fell limp and lifeless down on the floor
His voice was soft and very slow
As he quoted „The Raven“ by Edgar Allen Poe:
„And my soul from out that shadow that lies floating on the floor
Shall be lifted…Nevermore.“
Анти-депресанти
19. април 2007.
23.03 часа
местоположение: софия
състояние: странно приповдигнато
Чевешкото съзнание може да бъде много странно от време на време. Когато човек се чувства безумно сам, нещастен и прецакан се случват онези направо смешни моменти, в които разбираш какви глупости си си мислел . Самота, проблеми… глупости! Такива неща има само на теория. Факта, че ние сами си вярваме, че ни се случват ни докарва до досадните състояния на депресия.
Докато пиша това се смея. Слушам леко бозява музика( няма да спомена коя е, за да не се изложа пред хората xD ).
В момента съм щастлив. Практически нямам защо да се чувствам така. Просто съм щастлив. Фактът, че утре ще се събудя и ще започна отначало ме кара да се усмихвам.
well, не знам колко безмислен е този пост.
Нямам си представа защо го публикувам.
просто искам светът-който няма ни най-малка
представа за съществуването на този блог- да знае, че съм радостен .
p.S. не съм пушил нищо, не съм пил нищо, не съм взимал хапчета за настроение или каквото и да било. Просто съм весел.
So glad to see you well
Пореден гаден ден.
Вече стават стряскащо често явление.
Уморен съм просто от факта, че утре идва.
Поредният гаден ден.
Единствено болката и поражението от днес ще остане.
Няма да има спомен.
А утре всичко ще започне със същата сила, по същия начин.
Ще завърши по същия начин.
Кръговратът на живота?
Кой би помислил, че е чак толкова еднообразно.
my halo’s slipping down
безпочвеното място
Сънищата са хубаво нещо…
Но миналата седмица спах накриво…И вратът ми се беше схванал доста.
Спомням си какво сънувах същата нощ. Беше сън.
Съниата са убаво нещо…стига да не са кошмари.
За първи път съм бил изплашен от собствените се кошмари. Явно схванатия врат ми е повлиял на сънищата някак си….Кой знае?
Аз дори не участвах в съня си. Бях като страничен наблюдатен, ревизор…Спомням си моменти от този кошмар. Тези моменти ме бяха ужасили до такава степен, че 2 дена след като се бях събидил , още си спомнях ясно всичко. Деше потресаващо.
Първият момент който си спомням беше как се движа по един коридор. Бях като безплътно същество, реещо се във въздуха. Диждах само напред и надолу. По земята имаше кървава следа. на земята имаше нещо като лице…съдрана кожа от лицето на някого. Беше разкривено, агонизиращо…бяло. кървавата следа продължаваше след един завой, водещ вдясно, извън коридора, по който вървях.
След като завих по коридора, се озовах в стая…или по точно мазе .Тъмно и гадно помещение. Там разпъната на вериги висеше едно момиче. някъде към 17-18 години, предполагам…Беше гола, но тялото и беше съсухрено и изпито. Беше само кожа и кости. Болеше я. Един мъж седеше зад нея и се прицелваше, все едно мята пръчка. Но не метна пръчка по нея, а сноп с метални прътове…Дълги и тънки. Те се забиха в гърба на момичето , причинявайки й неописуема болка. Агонията се четеше по лицето й … Писъците й ме плашеха още повече.
Сякаш знаех коя е тя. Знаех как се е озовала тук. Знаех кой е мъчителя й.
Пред очите ми се изгради друго място. Беше като коридор на чилище. Момичето изглеждаше добре. Беше облечена в рокля и носеше книгите си, питиснала ги към гърдите си. Мъжът също беше там…караха са за нещо… Но най-странното беше другата жена. Не знам какво означава тя. Просто седеше до тях. Знаех, че тя е н страната на мъжа. Той беше съученик на момичето, което страдаше в мазето.
Знаех какво щеше да се случи на момичето. Знаех как тя щеше да агонизира , разпъната на веригите, знаех как тя щеше да страда…и вероятно да умре.
Исках да я спася,исках да й помогна, исках да я предпазя.
Но не можех. Аз бях просто привидение, сянка, ревизор. Не знаех защо й причиняват това. Просто исках да я спася.
Събудих се потресен, изпашен от видяното в съня си. Събудих се отчаян, задето не можех да й помогна, въпреки неописуемо огромного си желание. Чувствах се слаб, а врата ме болеше силно.
Сигурно не описвам съня си както трябва, но не мога по-добре, не зная как…
Все още ми е жал за момичето, въпреки че мина поне седмица от кошмара ми. Все още помня картините, но не толкова ясно както преди. Споменът изчезва….Но аз още тъжа за момичето, което надали дори съществува в реалния свят. Тя заслужава друг, по-добър живот.
Надявам се от дъното на душата си, че този кошмар не е един от онези сънища, в които въждаш реални събития…защото тогава, ще ме измъчва и чувството за вина, че не съм помогнал…въпречи, че не зая как бих могъл.
Приятна вечер.
Зеленикавият шал на Дъжда
Той седеше на стола до прозореца. Гледаше навън, докато дъжда прегръщаше града в зеленикавия си шал. И се чудеше защо. Как се стигна до тук? Мислеше за нея. Само за нея. Спомни си как се бяха запознали. Беше летен ден и те се бяха разминали насред центъра. На вечерта тя се оказа в компанията. Тогава я намери за очарователна. Тогава те разговаряха за общи неща, скрепяващи едно приятелство.
И оттогава започнаха да се виждат по-често. Радваха се да се видят. Поне той беше сигурен, че се радва. Започна да следи устните й, докато тя приказваше. Харесваха му извивките на лицето й. Очите… може би бяха пленяващи.
Но когато се разделяха…Това беше болезнено за него. Прибирайки се към вкъщи, той си мислеше за нея. Тя беше добра приятелка.
Но това ли искаше той? Може би не.
С времето срещите зачестиха. И с тях се закрепи и приятелството между тях. Той продължаваше да следи устните й. Гледаше очите й. Усещаше дори, че я зяпа от време на време. Ставаше му приятно, дори само да я гледа.
Тогава усети, че нещата се бяха променили. Бяха минали нататък.
Но беше ли това удачно? Не можеше сам да си обясни. Не можеше сам да разбере дали нещата трябваше да стигат до тук.
Но му харесваше. Когато се видеха, той се радваше още повече.
И един ден, той прекара цялото време с нея. Бяха на събиране у един общ познат. Пак следеше устните й. Слушаше внимателно всяка нейна дума. Гласът й му харесваше.
Мислейки си, да признае истинските си чувства, той коеше планове как да й го каже. Денят беше подходящ. Всички се веселяха, а това би допринесло за успеха.
Но в този момент, той загуби самообладание. Не можеше да продължи напред. Искаше. Но не можеше. Притесни се и седна в ъгъла. Пусна една песен и хвана тетрадка и молив. Рисува очи. РИсуваше ги и ги гледаше.
И тогава някой спря песента. Налагало се, че да слушат някой друг.
Сякаш стъкло се счупи.
Той загуби надежда. И така за него деня свърши.
Прибирайки се късно вечер у дома, той мислеше. Застана до прозореца и в ума му прозвуча онази тайнствена и спокойна песен, което беше чул преди известно време. Не занеше дали го успокоява или го натъжава още повече. Но тя звучеше в съзнанието му отново и отново. Не се опита да я спре.
Застана до прозореца и загледа в дъжа, прегръщащ града в зеленикавия си шал…
Отвъд ръба
Още по-отдалечен. Но този път от отвъд ръба. Обърнат на другата страна. Гледащ в противоположността.
„Това, което не ни убива, ни прави по-силни“. Лъжа е. Но не пълна…
Те не успяха да ме убият, но пак успяха да ме прекършат…преди. Сега аз съм отгоре. Не че ще правя нещо, което ще ги накара да проумеят както са направили. Просто ще си живея живота! Моя си живот. Като ги видя по умицата, надали ще се затичам, че да си поприказвам с тях. Просто ще с еправя, че не ги познавам. Не ми пука за какъв човек биха ме помислили. И без това те вече имат неземно погрешна представа за мен. Но напред ще продължа без тях.
Лъжа ли се? Може би. Но поне ще се помъча да осъществя тази цел. Все пак не може вечно да живея с тези проблеми заключени в душата ми. И сега с небрежни тонове в главата си, осъзнавам, че мога да продължа напред. Защото го искам. И ще го направя. Нека седят и ме гледат как успявам. Сигурен съм, че никому не е хрумвала идеята, че аз мога да продължа напред.Бъркат!
И така…Аз продължавам напред и все напред до края, и дори отвъд!
Отмъщение
Отадлечен. Заставащ точно на ръба. Гледайки отвъд ,разбирам какво губя. Аз не губя нищо. Просто не съм спечелил нищо, което да загубя. Чувството е ужасно. Да се чувстваш сам в средата на тъшлата. Клише? Разбира се. Но все още истина. Маскарадът, който играя? И той е реалност. Желанието за бягам се усилва. искам да бягам. ИСКАМ ДА БЯГАМ НАДАЛЕЧ. Искам да бягам в неизвестността. Искам да живея. Истински. В момента дори крилата си не искам. Искам само да бягам надалеч. Надалеч от всичко. От всеки. От себе си. Не искам да седя тук повече. Не искам да бъда себе си повече. Искам да съм нов. Искам … да съм аз.
Писна ми от маскарадите и игрите. Искам най-после да съм себе си. Но заради необикновено големия брой на лошите спомени, това е непостижимо. Заради шибаните лекета, унищожили живота ми преди, сега страдам още повече. Бунтът в сърцето ми продължава. Омръзна ми да прощавам. Искам да им го върна. Искам аз да съсипя живота им. Искам го и то истински.Не ме интересува за последствията и мижавите им животи. Всеки път като се сетя за тях искам да унищожа света. Всеки път като се сетя за тях си спомям колко зле бяха нещата преди. Всеки път като се сетя за тях ми се плаче от гняв. Искам да ги гледам на колене. Искам да ги гледам лицата им, зарити в калта. Искам да ги ритам, докато не им изкарам вътрешностите през носа. Искам да ги забивам в стената, докато главите им не станат на каша. Искам да скачам отгоре им, докато костите им не станат на сол.
Искам отмъщение.
Неще го получа. Никога не получавм това, което искам истински.
Искам да летя. Над града. Над нещата от живота. Над живота. Над себе си.
Имам нужда да се извися над небесата. Имам необходимостта да излея гнева си, трупан с години. Имам необикновената нужда да живея отново.
Живее ми се.
Искам.
Искам идеи.Искам възможности.Искам време.Искам таланти.Искам способности.Искам игра.Искам вълнение.Искам желание.Искам.
Колко много неща? Всеки би казал, че искам прекалено много. Не дали? Дали не искат и те толкова? Или дори повече?
Възможността да живееш един спокоен живот. Идеята за радостта, толкова далечна, че превърнала се в блян.
Времето.Вечноят фактор, който продължава. Вечността, която ни обгръща. Времето в което се ограничаваме. Мижавите години на нашия живот, отминаващи толкова бързо, че като погледнеш в огледалото вече си стар.
Или пък талантът? Да можеш да твориш? Прекрасно. Да можеш да създаваш нещо ново. Нещо красиво. Нещо уникално. Нещо запомнящо се. Нещо истинско.
Или че просто искам да бъда способен да направя това, което досега е било непостижимо за мен?Дали?! Кого го вълнува? Никого. Способността да променяш-истинското желание и награда за изживените мъки, за жалост не ще бъде дадена на никому. И така по-добре.
А играта? Да играеш безкрайна игра на живот, до самия край? Това ли искаме всички? Ами за предпочитане е . За предпочитане е от истисни живот, пълен със страдание и мъка. Но дали и двете са истински не знам. Но това не ме интересува.
Но пък да се развълнуваш е приключение. В сивия ни, досаден и мрачен живот . Да почувстваш как сърцето бие. Да почувстваш как кръвта се лее във вените. Да почувстваш как косите се веят. Да изживееш мига. Да живееш за мига. да изпиташ желанието…
Самото то. Желание. Силното привличане към нещо. Сам да изпиташ истината. Да се докоснеш до мечтата. Да искаш да се докоснеш до мечтата. Или да докоснеш другото желание. Желанието да видиш. Желанието да гледаш. Без дори да виждаш. Просто да гледаш. Или да докоснеш.
Желанието …да живееш .
Просто да искаш. Да мечтаеш. Да желаеш. Да можеш. Да умееш. Да успяваш. Да уцеляваш. Да живееш.
Толкова ли е много? Толкова трудно постижимо ли е? Толкова невъзможно ли е? Просто даполучиш щастливия и радостен живот? До можеш да наречеш себе си щастливец? Да можеш да се гордееш с творението си?
Уви да…
Връх
…………
Ох, млъкни! Нямам намерението да те слушам цяла нощ, как хленчиш!
Дали ще умрем?!?! Питаш ме, дали ще умрем!?!? Разбир се! Ти какво очакваш? Огледай се. Не виждаш ли къде с енамираме? Едва се крепим на краката се! Представи си, че ни нападнат! Нищо не може да ни спаси. Дори твоите умения, известни по света, не могат да ни защитят от онова, което чака отвъд. Казах ти да не хленчиш! Що за човек си ти?! Всички ще умрем. Кои по-рано, кои по-късно. Неизбежно е. За всички.А колкото по-скоро, толкова по-добре! Поне няма да изпитаме това, което предстои да се случи. А ако доживеем ….да го видим….тогава вече не знам. Може би дори аз бих седнал да хленча като тебе. Но лично се надявам да не доживея до този момент. Те няма да дойдат, за да ни спасят. Те не биха нарушили покоя си, за да дойдат да ни спасят. Те не биха се принизили да спасят нас. Това за жалост е факт. И на мен много ми се искаше да не е така. Да…представям си какво щеше да бъде, ако те го бяха направили. Но ТЕ не биха паднали толкова, за да спасят НАС.
Ето, погледни. От тук виждаш всичко. От върха на тази планина ще видиш целия свят. Светът, който може би никога няма да обколим отново. Светът, който ще оставим, като умрем. Светът, който беше наш домакин през всичките тези години.
Но пък не се отчайвай…О-о…Това не беше подходящо. Ти ВЕЧЕ си се отчаял. Ти се рпедаде, нали? НЕ!? Не ми се вярва. Ако не се беше отчаял нямаше да хленчиш така. Гледай! Това е светът! Това е съдбата ни! Това е мястото, където ще умрем. Но не би ли било хубаво да умреш с тази гледка в очите си?
Да….знам, че трябва да се надяваме и да вярваме в тях, но те просто няма да дойдат. Все пак те са възвишени. Не биха цапали ръцете си с човешкото спасение. ЗА тях ние сме просто маймуни. Говореши маймини, надарени със свободна воля. Ние сме създадени, за да умрем.
Но именно във войната, която предстои, ще се види за какво сме създадени ние. Освен, че целта ни е да умрем…Ние сме създадни, за да се убиваме един друг. Да, не ми е приятно да го казвам, но е наложително. Щастливия живот беше преди. Даже е бил много преди нашето раждане. Ние никога не сме живяли щастливо. Ако бяхме, сега нямаше да сме на тоя връх. Нямаше да мислим как ще умрем. Нямаше да умрем толкова скоро. Но пък не можем да искаме от Тях да ни спасят. Все пак те са възвишени. Нямаме правото да говорим с тях. Нямаме правото да ги молим. Просто трябва да ги почитаме. Но за жалост дори в тази почит не се крие ключът към спасението ни. Добре де, върви, нямаме сяла вечност. Питаш как бих могъл да знам? Как бих могъл, като съм толкова млад? Аз не съм млад. Ако бях, щях да живея щастливо. Но това ти го обясних преди малко. Ние никога не сме били млади. Погълнати от ужасяващите си дела, които ни докараха до тух, ние забравихме, че сме били свободни….Забравихме кои бяхме. А и другите забравиха, кои сме ние. Иска ти се да имаш крила? Да полетиш над този свят? Да видиш всичко. И на мен. И на мен ми се иска. Аз също искам да живея. Но не става. Ако това, което искахме се случваше, нямаше да сме в това положение.
И сега…Ако не умрем…ще бъдем запратени във вечна забрава. Може би наистина е по-добре да умрем по-скоро. Дали ми се живее!? Разбира се! На всички ни се живее. Аз просто си давам сметката, че нашият живот не би бил възможен, ако знаехме това, което знаем сега. Но, казвам ти за стотен път, те не ще дойдат.
Само не се отчайвай още повече, моля те. Нашият път почти приключи. Стигнахме до където се бяхме запътили. Сега ни остава само да се надяваме….
Войната
Войната беше свършила.
Над пустинята се издигаше лешояд. Той кръжеше в кръг, за да привлече и другите от ятото. А в действителност имаше защо…
Над пустинята се издигаше ужасяващата тишина, на току-що приключила война. Нямаше оцелели.
Всички, до един, лежаха на пясъка… Независимо от коя армия бяха войниците, те сега лежаха заедно върху пясъка…безжизнени…отлетели….Някои от клетниците бяха забучени ня копия, стърчащи от земата. Други бяха приковани към земята от множество стрели.
Знамената горяха.
Пясъкът беше придобил ужасяващия червен отенък. Нищо не беше по-потресаващо от тази гледка. Трупове покриваха цялата пустиня, оттук до където поглед стигаше. А тишината беше смръзяваща, въпреки изпепеляващите лъчи на слънцето.
Обърнеш се наляво-виждаш стотици млади мъже, сломени от ръката на побратим.
Обърнеш се надясно-съзираш хиляди братя, пронизани от стрелата на другар.
Погледнеш направо-ужасът те обхваща изцяло. Душите на безкрая от войници изчезваха от този свят с агонични викове.
Но кой би бил способен на това…Кой човек е способен да причини толкова много болка….Кое същество би могло да устои на нея!?
Това не е битка за родината или за свята цел…
Това е гневът на Боговете, защото само тези, които са дали живота на Света, имат правото да му го отнемат…
Но освен божият гняв, освен безпощадността на Създателите, това е лудостта…Човешката лудост, обземаща душата до самия й край. Изпиваща душата, изяждаща надеждата…
Само човешката лудост е способна да направи това!
…
Лешоядите се бяха събрали над пустинята…Вече цялото ято беше на призрачната трапеза…И никой не би попречил на тях да имат най-голямото пиршество…
ohne 